петък, 17 май 2013 г.

Малко за кварталното куче

   Интересно е нашето куче, това дето си живее на паркинга пред блока. То е такова едно, с чудесни уши (от тези дето са адски подвижни - на страни, като хеликоптер и леко клепнали в края), погледа му нищо не ти говори (нещо между "все ми е тая" и "помисли си"), опашката ... ами различно - понякога маха, понякога е застопорена. Трудно се разгадават такива кучета.
   Гледаш го и ти иде да го гмечиш, да се въргаляш с него, да се шляеш из квартала. Изкушението е голямо, но когато го доближиш то застива и те гледа с този неразгъдаем поглед. Не те лае, но и не помръдва опашка, какво остава да те близне по ръката. Прибилжаваш се до него и лееекичко го почесваш зад ушето - пак нищо. 
   Аз, като човек ценящ личното пространство, не му се натрапвам - оставям вратата на входа отворена, та ако му е топло (или студено, или просто иска да се скрие) да влезне. 
   Ако не иска да си играе с мен - ами ще се острижа 0 номер, така или иначе не се харесвам никак напоследък (много сантиментална съм станала, една такава ревлива).